Плачещата греда

Андрей Барбу

04-04-2023 до 04-09-2023

Като деца се излежавахме в тревата през топлите летни дни и гледахме облаците, в опит да намерим такива, които ни причлиат на лица или животни. Ние, хората, правим това всеки ден, накъдето и да обърнем очи. Поглеждаме към предницата на автомобил и виждаме човешко лице. Поглеждаме към огъната метална греда и виждаме човешка фигура.

А сега си представете бъдеще, в което сме заобиколени от технологични обекти, специално проектирани, за да ги възприемаме като близки хора. Свят, за който PR отделите на фирмите за изкуствен интелект и роботика ни убеждават, че ще бъде рай.

В работата си Андрей опитва да издърпа килимчето изпод тази техно-фантазия като внушава, че тези, човекоподобни обекти престават да съществуват, когато няма хора, които да ги възприемат.

Виждаме ги като човешки, защото съзнанието ни им придава това качество. Предната част на колата е просто предната част на колата. Тя се превръща в лице само във вашето съзнание, благодарение на ума ви.

Нещо повече, когато те съществуват под нашето наблюдение, качествата, които им приписваме, се променят в зависимост от средата или ситуацията, в която ги срещаме.

„Плачещата греда“ е поредица от творби, резултат от изследователски проект, в който Андрей Барбу изучава тези идеи. Серията е съсредоточена около метална греда с двойно Т сечение, каквито се използват в строителството. Металната греда е огъната така, че да наподобява човешка фигура. В по-ранните си фотографски принтове, Андрей поставя гредата в различни среди и я обгражда с различни предмети. В резултат на това фигурите заемат различни пози - от коленичене до бягане, и сякаш изразяват различни емоции.

За изложбата си в галерия „Галерия“ Андрей превръща „Плачещата греда“ в гигантска скулптура в добавена реалност (AR). Необходимо е да положим специални усилия и съвсем съзнателно да използваме телефон или таблет, за да разгледаме творбата. Ако не го направим, тя остава невидима, въпреки размера ѝ.

Околностите на галерийното пространство на „Площадка”, със своите порутени социалистически жилищни блокове и полузавършени постройки върху реституирани парцели, са естествено местообитание за тези фигури от метални греди. Сякаш могат да изскочат всеки момент иззад всеки блок и зад всеки ъгъл, сякаш тайно вече превземат нашия свят.

Андрей Барбу се опитва, заедно с други млади архитекти в момента, да постигне обща и устойчива на бъдещето посока на своята практика. Той вижда несигурните граници на областта и бъдещите възможности като начин да се справи с настоящето по “спортен” начин, докато се съотнася и избира от един постоянно променящ се културен контекст.